Въздухът беше лепкав и задушен. Листата на дърветата не помръдваха и дори птичките бяха замлъкнали и не изоълняваха обичайния си репортоар. Тя влезе в къщата. Температурата беше с няколко градуса по-малко, като че ли не беше и толкова задушно. Реши да затвори вратата и да пусне старото радио. Скорпионс озвучи помещението и тя се усмихна. Какафонията от смесващите се музики отвън не се чуваше. В селото имаше концерт на някаква явно известна чалга звезда, а в същото време съседът от горната къща беше решил да заглуши усилията на кмета да предостави на селяните забавление със собственото си мнение. Концертът оставаше някак си в далечината и не беше толкова дразнещ, но съседът имаше навика да пуска и спира песните след 3 минути... Освен това музикалният му вкус беше упомрачителен и тя вече беше ставала свидетел на партитата му.

Затова съвсем логично реши да влезе вътре в къщата, затвори врата и след като пусна музиката всичко беше наред. Направи си за вечеря сандвичи с кашкавал и салам. Сипа си вино и сложи няколко ледчета. Колко е различно  когато той и децата са наоколо. За вечеря. обикновено палеха огън и изпичаха месо и зеленчуци на него. Подреждаха масата и сядаха около нея. Често се появяваха я котка, я таралеж и всички ставаха да ги видят. След като се нахранеха се подреждаха на малки столчета около огъня и си говореха до късно. Тези вечери се бяха запечатали в съзнанието и и бяха незименна част от посещенията им в селото. Всъщност не винаги имаше какво да си кажат, но спокойствието, което тези вечери излъчваха сега и липсваше. Да, сега имаше друго спокойствие, но то беше някакси самотно спокойствие, докато другото беше споделено спокойствие. Сега имаше цялото време на деня без в  него да присъства думата трябва. В общи линии нищо не трябваше. Всичко можеше да стане или пък да не стане. Никой не я чакаше, никой не искаше нищо от нея. Нямаше задачи за вършене и физически беше свободна. Все още обаче съзнането и работеше и искаше решения от нея. Първото решение беше трудно, но пък освободи от плещите и голям товар, така че се надяваше да е правилно. Ивестно време чувстваше вина за избора си, както винаги когато не успееше да угоди на желанието на някого. В крайна сметка обаче едно гласче подсказа следващия проблем в сънанието и тя забрави вината. Преди да тръгне беше минала покрай баща си и беше установила, че се появяват рани от залежаването. Не беше сигурна, че е от това, но бърза справка с Интернет показа, че това е даже втора фаза. Отново трябваше да вземе решение и да направи нещо.Тежеше и това, че няма с кого да сподели и да се посъветва какво да направи. Гледането на лежащо болен явно беше специфично и тя нямаше близък, който да е минал наскоро по този път, за да поиска съвет. Очевидно беше обаче че нейните усилия не бяха достатъчни, а може да се каже, че дори и вредят. В крайна сметка грижите трябва да се ежедневни, а тя не можеше да отдели повече време, а и нямаше капацитет психически да го направи. Дали приемайки да се грижиш за болен човек всъщност не правиш лоша услуга? Дали ако го оставиш в дом за стари хора това би било изоставяне или напротив би било грижа на него - такава каквато трябва да бъде? Решенията я чакаха и задръстваха съзнанието и. Зачуди се какво прави тук, наслаждавайки се на измамно спокойствие докато други хора имаха нужда от нея и от нейните решения. Осъзна, че проблемите живеят в нея и че дори и на Луната да отиде, те пак ще бъдат част от нея. Едва ли някога ще се научи да ги загърбва и да живее на момента. Винаги носеше товара си и трудно го забравяше.

Беше се ядосала, когато мъжът и обяви, че ще отсъства от вкъщи една седмица, след като вече беше пътувал 2 в рамките на последния месец. Нямаше и помен от въпрос, обсъждане или какъвто и да е коментар дали и как би се справила тя със задачите на двамата. Това негово поведение дълбоко я обиди. Почувства се безгласна буква, досадна пречка, която просто трябва да се уведоми и нищо повече Понеже това не беше първия такъв случай, тя дори си помисли, че сигурно следващия път ще и го напише писмено по мейл....Тя като една послушна слугиня трябваше да се погрижи за фирмата, децата и нейните си задължения, които в случая включваха болен баща. Изнервеният му въпрос ами разрешение ли трябва да ти искам заболя почти колкото самото обявяване. Тя се зачуди кога ли е заслужила подобно отношение, от  кога в семейството просто обявяваме, че ни няма и това всъщност семейство ли е? Когато се случеше да излязат винаги предпочиташе да се прибере сама, а той да остане да се забавлява, защото той издържаше повече и можеше да остане и до малките часове. Безброй пъти беше пътувал с приятели, колеги на мъжки пътувания и проучвания. Беше я оставял къде ли не с децата да се прибира, защото винаги пътуванията бяха схема...Защо я правят на маймуна? Кога е заслужила това?  Този въпрос не и даваше мира и тя търсеше и търсеше вината в себе си. Всички твърдения за грижа за себе си и звучаха нелепо. Да се погрижиш за себе си, смазвайки половинката си? Да утолиш желанието си без да те интерува мнението на другия? Бавно тя осъзна, че търси вината не където трябва и че егоизма в ситуацията е чудовищен. Това откритие я отврати до дъното на душата и. Изведнъж свали розовите очила и това, което видя хич не и хареса.Не беше съвсем сигурна, че ако в този момент срещаше за първи път този човек щеше въобще да му обърне внимание. Егоизъм, агресия, сприхавост...Каква промяна - но с кого? Той ли се беше променил? Тя ли се беше променила? Как ставаше така, че го виждаше в толкова различна светлина? Сляпа ли е била?

Не помнеше кога реши, че не е честно единия да почива 3 седмици, а другия нула. Искаше да се запише на фотографска екскурзия, но се оказа, че няма такава в момента. В крайна сметка да отиде на селото и се стори добра алтернатива, защото хем щеше да е достатъчно близо, че да може да да се върне при нужда, хем да е независима от групи и други хора. Така се оказа на селото, в което винаги бяха идвали заедно, но чувстваше достатъчно свое, за да и е комфортно. 

Първият ден се беше занимавала с проблеми по къщата, но втория вече имаше цялото време на деня за себе си. Тогава се обади и гласчето, което напомни за проблемите и. Искаше да се научи да не му обръща внимание и да може да отпусне съзнането си от всички негативи. Тогава реши да извади компютъра и да запише мислите си. Чудеше се дали ще ги сподели с някого, но какво значение имаше това, важното е да се почувства по-добре.